Етнографските групи в Северозапада

Вършец, където въздухът лекува
11 март 2020
Добрите духове в Монтана
11 март 2020

Етнографските групи

Дунавска България е пъстра смесица от етнографски групи, всяка със свой самобитен облик. От Златорожието на запад до Добруджа на изток, можете да се натъкнете на власи, които традиционно живеят покрай бреговете на Дунав и се занимават с риболов. Турлаците са господари на Северозападния Балкан, новоселците сами по себе си са уникални за Видинско, а банатските българи са облагородили много от плодородните земи на Врачанско и Плевенско. Капанците в Разградско съхраняват традициите на аспаруховите българи. Алианите са загадъчната мюсюлманска общност на Лудогорието, която живее в хармония с целия останал свят. Гребенци, липовани, татари и помаци допълват пъстрата картина в Североизтока. Смесването и споделянето на традиции и характерното им гостоприемство създават условия за да се почувстваме като откриватели.

 

Банатските българи – спомени за други времена и хора

Чипровци и областта Банат за една неголяма българска общност са повече емоционални, отколкото географски понятия. Банатските българи са потомци на български католици, напуснали родните си места след погрома на Чипровското въстание през 1688 г. В продължение на повече от два века живеят в Австро-Унгария, която им дава специални права за заселване в пустеещата тогава област Банат. За това време общността превръща региона в процъфтяваща българска колония, с църкви, училища, модерно земеделие и търговия.

През цялото това време банатчани запазват спомена си за България. Наричат себе си „паликене, пауликене, паликяне“ - спомен за миналото им на павликяни. Някога многобройната общност на павликяните, обявена за еретична, постепенно се претопила с приемането на православие и ислям, но най-упоритите дълго се съпротивлявали. Отделеността им от православието ги тласнала към приемане на католицизма от мисионери, изпратени от Рим. След Чипровското въстание османските власти били подозрителни към българските католици, виждайки в тях проводник за влияние на Хабсбургската империя.

В 1688 г. чипровчани избягали отвъд Дунав в месеците след тежкото поражение на въстанието. Последвали години скиталчество, докато императрица Мария-Терезия им дала специални права да се заселят в Банат. В следващите десетилетия български католици от Никополско и Свищовско последвали събратята си към Банат и малката общност постепенно се разширила. Освобождението през 1878 г. е началото на завръщането им. Преките потомци на първите емигранти – чипровчани, днес са в Никополското село Асеново, а в Бърдарски геран са предимно потомци на католици от Свищовско и Никополско. Останалите банатски българи се заселили компактно в селата Гостиля, Драгомирово и Брегаре.

Празниците, които показват традиционните им обичаи и бит, са няколко през годината. В Бърдарски геран това са маскарадният „Фършанги“ и „Балът“. При обратното си преселване у нас те донесли музика и инструменти с унгарско-австрийско влияние. Основният инструмент е цигулката. Интересно е да се послушат банатските песни, изпълнявани на старинния диалект, запомнен от времената преди Чипровското въстание. Павликянския диалект е описан и изучаван, и според учените е от групата на Рупчоските говори от едноименната област в Централните Родопи.

В никополското село Асеново през август се провежда международен кулинарен фестивал „Банатски вкусотии“. Оригинални банатски ястия са пушените свински меса и наденици „кълбъсъ“, пушената сланина, сладките „крофли“, пухкавите тестени продукти, гулаш и оригиналните козунаци. В кулинарната традиция се използва много свинска мас и месо, а сланината и колбасите се опушват по традиционен начин, окачени на куки под комина. Любовта към свинското и тестените продукти банатчани са взели от дългото общуване с унгарци и специфичните особености на областта Банат. Джумерките – малките парченца, които остават от свинското след топенето на маста, се поднасят с „питчита“, използват се и за сладки. Запазени са традиционните варианти на домашни, прясно приготвени тестени добавки, които се слагат в ястията – тачки, листа, триеници. Понякога се правят „на сухо“, само със запръжка и сирене. Все още няма ресторанти, предлагащи оригинални ястия, но от местните читалища и от сайта на организацията на банатските българи „Фалмис“ (falmis.org) може да научите рецепти и да опитате да си ги приготвите сами.

Банатчани са възприели много обичаи от съжителството си с австрийци и унгарци, но са запазили редица обичаи от някогашното си павликянско минало. „Фършанги“ например е маскарад, с който в католическия свят се отбелязва началото на великденските пости. Днес на кулинарните празници все още си личи майсторството им в приготвянето на тестени произведения. Връзка с древните времена е ритуалното колене на прасе или „убиванье“, форма на жертвоприношение, запазила до днес само кулинарната си стойност. Преди няколко поколения банатчани били известни с гъските, които отглеждали за пух и за ядене.

Незабравимо преживяване е докосването до тази култура, едновременно близка и различна от останалата България. Сякаш с нея се пренасяме в машина на времето и може би си отговаряме на въпроса – какви щяхме да бъдем, ако преди няколко века бяхме станали част от Австро-Унгарската империя.

 

Турлаците - господари на Балкана

Планински хора, сякаш излезли от някоя стара българска легенда. Такива са турлаците, живеещи в Белоградчишко, Чупрене, Чипровско, чак до Княжевац и Ниш в сръбско. По-южните се наричат торлаци, северните са си турлаци. Виден представител на тази стара етнографска група е писателят Стоян Николов – Торлака, който описва в книгите си живота в село Говежда. Със сигурност не подозирате колко издигнати българи по произход са от Турлакия. Може да ги познаете по високия ръст и широката им усмивка, както и по философската лекота, с която приемат трудностите по пътя си и гледат веднага да се заемат с тях. Много от турлашките мъже носят и големи мустаци - също тяхна отличителна черта.

Турлаците са се занимавали основно със скотовъдство в суровите планински земи. Често релефът и стремежът им към самосъхранение ги е поставял в изолация, което може би е обяснение за понякога безразсъдния им стремеж да се бунтуват. Според едно предположение името „турлак“ идва от торло или турло – кръглите кошари, в които вкарвали овцете си. Начинът им на живот и планинския релеф е причина кухнята им да изобилства от млечни продукти, зелении и малко зеленчуци. Най-известните им ястия са бел муж (прясно, стопено сирене) и косачко кисело. Последното е нещо като първообраз на таратора. Прави се от ситно нарязани краставици, суха люта чушка, много оцет и вода. Някога са го носели за ядене в жегата – една купичка разхлажда идеално. Сухите червени чушки, зелените домати, картофите и тиквите са често употребявани в торлашката кухня, заедно с праз, коприва и спанак. Доматите се използват зелени, защото в планината узряват късно и повече стоят зеленикави. Затова и тяхната лютеница може да е зелена. Виртуозни рецепти е измисляла турлашката домакиня от немотия – хлебни трохи, „бело пръжено“, бобени ястия, ядене за няколко души с брашно, малко яйца и червен пипер. И да си признаем, много са вкусни.

Автентична турлашка кухня може да опитате на някой турлашки събор. Най-големия е в Чупрене в началото на юни – „Када кум прасе и ти вречу“. В превод от турлашки това е нещо като "да вземеш веднага това, което ти се дава". Езикът на турлаците е странна смесица между български и сръбски, но вероятно ще ги разберете, ако ви проговорят. Автентичният език и традиции се опазват от турлашкото дружество „Ждребче“, което редовно прави срещи на общността от двете страни на границата.

Културата, езика и традициите им си заслужават да бъдат запазени. Някогашната Турлакия е един от най-бързо обезлюдяващите се райони и от българска, и от сръбска страна.  А там си заслужава да отидем – заради храната, хората, и  съхранената природа на Западна Стара планина.

 

Власите - рибари и зевзеци

Произходът им се губи в далечните времена на османското владичество. Обичаите и облеклото им са близки до румънските, но дали са по произход от Влахия или само са живели там, не е сигурно. Власите живеят по поречието на Дунав, големи техни общности има в Белене, а покрай Видин са цели влашки села. Традиционно се занимават с риболов, затова и в кухнята им има много риба. Във видинско по-дребните рибки се изпичат на тенекия, обезкостяват се и се слагат в бистър бульон – така се получава влашката рибена чорба. Качамакът и сармите сякаш са им останали спомен от Влашко. Сармите в зелеви листа са влашки специалитет – правят се доста големи, обикновено задушени в глинени гювечи.

Обичаите на власите са добре проучени от етнографите през годините – те са наследство от много стари български традиции, от румънски и от такива, които вероятно са останали още от времената на траките. Със сигурност можем да определим откъде идва характерната за влашките села архитектура – тя е почти точно копие на румънската от XIX век и известния стил „Брънкувяну“, който е смес от източноевропейски, ренесансови и селски елементи. Отличителен белег са късите колони, поддържащи арки на фасадите. Такива ще видите много из селата на власите, а някои къщи приличат на мънички провинциални дворци. Силно впечатляващи са църквите, същите като тези в Румъния. Камбанариите им са съвсем различни от тези в българските села – далеч от неовизантийския стил, с островърхи покриви, в светли цветове. Власите са изцяло православни, като мнозинството румънци. Едното предположение за произхода им залага на изцяло българския – според някои историци те са етнически българи, заселили се за известно време във Влашко при тежките периоди на Османската империя. После се завърнали, но сънародните им се научили да ги наричат „власи“. В подкрепа на това много краеведи описват фамилии по селата, запазили родова памет за етнически българи, но наричани от околните власи.

Други изследователи предполагат, че произходът им е от Влахия. В някакъв период те започнали често да преминават Дунав и първоначално да изграждат рибарски колиби. Постепенно се установили и направили солидни селища и махали. Аргумент за тази теория са свидетелствата за Осман Пазвантоглу. В края на XVIII век видинския отцепник често нападал Влашко и тормозел жителите му, а на всички етноси в собствените си владения гарантирал защита. Примамени между този избор власите избрали да бъдат под покровителството на Пазвантоглу и се заселили за постоянно. Това предположение има една съществена неизвестна – видинския владетел е осигурявал сигурност предимно в Северозапада и е владял само за известно време земи в Централна Северна България. Това би означавало власите да са само в Северозапада. Етнически те приличат на старо балканско население – светли, често руси, стройни, а жените обикновено са много красиви, с класически правилни черти. Езикът, на който говорят, е нещо като стар румънски. Малко се различава от съвременния, но румънците спокойно могат да ги разберат, както ние разбираме банатските българи. Много от по-младите власи вече не  знаят стария си език и говорят само български, както мнозина банатски българи са забравили българския за сметка на румънския.

 

Текст от луксозно хартиено издание с много снимки на издателство „Сиела“

„От Балкана до Дунав – идеи за пътешествия в Дунавска България“ (2018)

https://ciela.com/ot-balkana-do-dunav.html

150 лв.