Малко се знае за Никола Войводов, врачанинът, който пръв в нашата история използва кораб за преминаването си през Дунава и начало на въстанически действия през 1867 г. Подвигът му вдъхновява Христо Ботев за превземането на кораба „Радецки“ девет години по-късно.

Никола Хаджикръстев Върбанов, както е истинското му име, се ражда през 1842 г. във Враца, в заможното семейство на хаджи Кръстьо Върбанов, успешен търговец-джелепчия и винар.  Получава блестящо за времето си образование в престижния „Робърт колеж“ в Цариград. Владее английски, френски, италиански, турски и гръцки език. През 1865 г. заминава за Милано да изучи копринената индустрия – по това време бубарството е един от процъфтяващите поминъци във Враца. 

Това негово пътуване завинаги променя съдбата му – там се запознава с революционните идеи на Мацини и Гарибалди.  Решен да се посвети на освобождението на България, заминава за Браила, където се включва дейно в работата на Браилската българска община, а после за Галац, където търси съмишленици. По това време променя и фамилията си на Войводов.  Негов верен другар по онова време е сърбина Цветко Павлович, с когото се запознава в Италия и който го посвещава в идеите на карбунарите („въглищарите“) – тайна политическа организация, действаща от началото на 19. век във Франция и Италия. Войводов и Павлович смятали, че моментът бил подходящ за вдигането на въстание в България. Свързали се със Стефан Караджа, който не мислел, че моментът е подходящ, но все пак започнали трескавата му подготовка. Решили да наемат специална квартира за щаб на бъдещите четници и за складирането на оръжието.

През 1867 г.  Войводов и Цветков успяват за кратко време да организират малка, но стегната въстаническа чета, в която влизат българи, сърби, черногорци и бившият руски офицер Николай Далматов. Избраният за войвода Никола държи „четата му да има вид на редовна войска, която излиза на открито сражение със своя противник, а не на башибозушка разбойническа банда, която прави лошо впечатление на цивилизованите европейски народи.“ Подпомогнати от местни българи в Галац, всички четници били облечени в красиви униформи, а калпаците им били черни, с пиринчени и сребърни лъвчета. Разказват, че румънската девойка Флорина, любима на Войводов, ушива зелено копринено знаме, с разярен лъв и с надпис „Свобода или смърт“.

Четата трябвало да премине в България през Радуевац (Сърбия). За да пристигнат преди четниците, Никола Войводов и Цветко Павлович се качват на австрийския параход „Германия“ и на 20 август 1867 г. акостират на пристанището в Русчук (Русе). Заради предателство там ги очаква турската полиция. Валията Мидхат паша знае от български шпионин за пристигането на двамата революционери, а австро-унгарският консул в Русе, Георг фон Мартирт,  преотстъпва суверинитета на парахода. При разразилата се престрелка на „Германия“ Павлович е убит на място, а Войводов е тежко ранен и умира по-късно. Първоначално е погребан в Русе, вероятно от Баба Тонка Обретенова.

На 23 август 1867 г. белградският митрополит Михаил отслужил панахида за двамата православни българи в съборната църква в Белград, произнасяйки трогателна реч:
 „И пак трябва да оплакваме нови жертви на варварско убийство, да скърбим за невинни наши люде, умъртвени чрез злодейство… от дивата сила на фанатизма и зверството… нашият белградчанин и Никола Войводов, син на братски нам народ, мъченически пострадаха в Русчук, на парахода „Германия“… не е ли това грозно нарушение на всичко, което е свято, и не е ли това деяние на диви зверове … и на всичко това Европа гледа равнодушно…“.

Случилото се на парахода, плаващ под австро-унгарски флаг, кара европейски дипломати да обсъждат със своите правителства безпрецедентното убийство на Войводов и Павлович, извършено на австрийска територия. Ако изключим безчинствата след Априлското въстание и завладяването на кораба „Радецки“ от Христо Ботев, малко са случаите, когато европейската дипломация по онова време толкова внимателно се занимава с „българският въпрос“.

През 1938 г. инициативен комитет пренася костите на войводата в църквата „Св. Възнесение” във Враца. По случай 100-годишнината от гибелта му, през 1967 г. останките са пренесени в родната му къща, където са и днес.